Москва, 30-те години.
Сурова руска действителност. В тясно дворче банда дечурлигa ритат футбол. Прас! Топката се врязва в мръсен прозорец. От къщата изскача небръснато мъжище: дочените му панталони се държат на протрито въженце, жилави черни косми пронизват мръсния потник, кръвясалите му очи святкат злобно, а в ръката си размахва отчупен крак от маса. Той хуква след първото, попаднало му на погледа, момче.
Момчето, бледен юноша, с интелигентни, меланхолични очи под високото чело, бяга колкото му крака държат и си мисли “Ех, защо ли ми трябваше да ритам топка тука, можеше да си седя вкъщи и да чета любимия Хемингуей.”
В това време, в Куба.
В разкошна вила, с изглед към океана, се е разположил Хемингуей. Той пие отлежал ром, пуши хавански пури, беседва със знойна мулатка и си мисли “За кой дявол си губя времето с тая тъпоумница, можеше да си седя вкъщи и да си чета любимия Мороа.”
В това време, в Париж.
В треторазрядно капанче, скрит зад гъста мъгла от лютив дим, се е разплул Андре Мороа. Пиян от гадно кисело вино, той пуши поредната цигара. На коленете му хърка проститутка, грозна като смъртта, а той си мисли “Защо са ми тия запои, сега можеше да си седя вкъщи и да си чета любимия Набоков.”
В това време, в Москва.
Набоков се носи по улицата, стиснал крака от маса и си мисли “Ей, хулиганче такова! Само да те гепя и мамицата ш’ти разкатая!”
