Еротичен разказ – 1

Оля седна на леглото. Ада едва се навдигна, изтощена и потна. Започна бавно да се облича.

– Е, какво стана – попита Оля.

Ада въздъхна уморено.

– Какво ли не… Явно някой е реагирал бързо. Намериха ме и аз използвах план В. Заведох мъжа, който ме намери, при бабата и го приспахме. Както си говорихме.
Оля се усмихна. Начервените й устни се свиха подигравателно, а воднистосините й очи блеснаха.

– Добре, че бяхме помислили и за това. А сега? Какво смяташ да правиш?

Ада се беше облякла и отиде до прозореца. Навън беше мрачно и ветровито и тя потрепера. Неволно помисли за похитителя, когото беше зарязала заспал.

– Не знам. Мисля просто да взема ключа и да се махна. Само че не знам дали е безопасно. Мъжът може пак да ме намери. Добър е.

Оля се усмихна пак, този път похотливо.

– В какво е добър?

Незнайно защо, Ада се ядоса.

– Не е това, което си мислиш. Не съм спала с него. Добър е в смисъл, че ме намери бързо и лесно и не ми позволи да избягам. Не знам кой го е пратил…

– Не знаеш? Не е ли ясно? Онези лешояди, семейството на шефа ти. Или съдружниците му.

– Честно казано, не ме интересува. Просто искам да се махна – Ада продължаваше да се взира навън през прозореца.

Оля замълча. Беше време да поговорят наистина сериозно.

– Ада, стига вече недомлъвки. Искам да знам какво отключва ключът, който ми даде да пазя. Какво си взела от шефа си? За какво те преследват?

Ада се обърна и я погледна безмълвно. Беше й ясно, че Оля няма да й направи услугата да пази ключа, без да е сигурна, че ще си получи своето.

– Знаеш, че няма да ти кажа. И знаеш каква ни беше сделката. Пазиш ключа, докато аз не си го поискам и после, когато замина, ти превеждам сто хиляди.

– А ти знаеш, че няма как да съм сигурна, че ще ми ги преведеш… – Оля я погледна предизвикателно.

Ада не сведе поглед.

– Ти се съгласи. Рискът си заслужаваше – сто хиляди не са малко. А и не се
познаваме от вчера. Може да съм всякаква,  но не съм те лъгала никога.

Така беше. Двете се познаваха от шест години, бяха работили заедно в един бордей, когато нямаха нищо друго, освен хубавите си тела и личица. Свързваше ги малко странно приятелство, примесено с известно женско съперничество, но винаги лоялно.

– Така е. Съжалявам – Оля сведе поглед. – Може би просто си мисля, че щом заминеш, няма да те видя скоро…

Ада се замисли. Дали Оля беше искрена? Така или иначе, това сега нямаше значение.

– Нищо не се знае. Сега ми дай ключа.