За „Шифъра” и дешифрирането му на екрана

Внимание! Ако не си гледал филма „Шифърът на Леонардо”, нито си чел книгата, прочитането на тази рецензия ще развали интригата!

Пренасянето на един роман на филмовия екран не е лесен процес и почти винаги има недоволни от резултата – от лицата на героите, от изрязаните сцени, от добавените сцени… В случая с „Шифърът на Леонардо” нещата са още по-сложнизаради тематиката на книгата и филма.

Трилърът на Дан Браун, поставен на екран, предизвика както не особено ласкави отзиви от страна на критиката, така и протести от страна на църквата – католическа и православна. Тези реакции се родиха именно когато филмът излезе на екран, а не когато излезе книгата. Може би защото голяма част от масовата аудитория ще се запознае с историята именно в киносалона, вместо да седне да прочете книгата. Или, иначе казано, филмът е по-широко достъпен и по-лесно смилаем от книгата и затова всички протести и критики бяха насочени към него.

И все пак въпросната масова аудитория го гледа. Тя не се пита какво мисли църквата по въпроса, нито какво казват критиците, нито доколко е вярна разказваната история. И причините за това са ясни – това е зрелищен холивудски филм, който притежава всичко необходимо, за да пасне на масовия вкус. А именно: интригуващ сюжет, известни актьори, зрелищност.

Ако се абстрахираме от спора вярно ли е или не това, че Исус е бил женен за Мария Магдалена, можем да кажем, че създателите на филма в някои отношения са се справили добре с филмирането, в други – не толкова. Подборът на актьорите е малко спорен. Може би повечето читатели не са си представяли професор Лангдън като Том Ханкс. „Професорското” в него е малко трудно откриваемо, макар че на самия финал на филма той се справя доста добре и успява да ни убеди в магията на момента…