Пинокио и политиката

За съжаление лъжливият растящ нос е научна фантастика. Единственият начин да разбереш, че някой те лъже, е ако той сам си признае и признанието му стигне до теб.

Това се случи преди една година с унгарския премиер Ференц Дюрчани. След като обществото разбра, че Дюрчани е излъгал избирателите си, за да спечели парламентарните избори, последваха безредици, улични демонстрации, сблъсъци с полицията, скандирания „56” в памет на потушените от СССР бунтове през 1956. Сега, една година по-късно, 199 унгарски граждани са внесли съдебен иск срещу своя премиер с настояване да бъдат обезщетени за политическата му лъжа. Те смятат, че е крайно време Дюрчани да си подаде оставката.

Без значение какво ще стане оттук нататък, факт е едно – случаят показва, че срещу лъжите на политиците все пак има някакво противодействие, при това в бивша социалистическа страна, а не в стара европейска демокрация. Възможно е да се протестира, и то не само чрез безредици и насилие, а, което е по-важното, чрез чисто законови и цивилизовани средства. И ако миналата година безредиците може би изглеждаха погрешен начин, сега едва ли може да се каже нещо такова. Има съд, в който граждани съдят своя премиер за лъжа.

Няма как да не стигнем до това къде сме ние. Предизборните и следизборни лъжи у нас ни изглеждат толкова естествени, толкова сме свикнали с тях, че вече май не ги забелязваме. Никой не се сеща да попита кой какво е обещал и защо не го е изпълнил. Затова може би новини като тази, че унгарци съдят премиера си за лъжи, ни изглеждат нещо странно, далечно, нещо, което няма общо с ежедневието ни.

И наистина, защо би му притрябвало на когото и да било да съди държавата България, при условие, че това начинание е почти обречено на провал? След като онкоболната Теодора осъди държавата на 100 000 лева обезщетение заради липсващи лекарства за състоянието й, сега следват обжалвания. Държавната машина скърца в зловещите си опити да не изплати парите на една болна жена, която иска да помогне с тези пари на други болни като нея…

Затова „да осъдим държавата” за много от нас звучи като ненужна и загубена битка. А идеята да съдим политици за лъжите им изглежда като нещо, което може да се случи само някъде другаде, с някого другиго, в друг свят. Свят, който ни изглежда също толкова приказен и далечен, колкото историята на Джепето и неговата дървена кукла, която не може да лъже, без да я хванат…