За стачките и равенството

Една от характеристиките на демократичното общество е възможността на гражданите да изразяват недоволството си от тези, които ги управляват. Да стачкуват, когато преценят, че заплатите, които получават, са по-скоро обида, отколкото възнаграждение за положен труд. Някои го правят успешно. Други не.

След заплахата на шофьорите и ватманите в София средното месечно брутно възнаграждение на един шофьор става 1130 лв., а от 1 юни ще бъде около 1330 лв. В което няма лошо. Има лошо, че лекари и учители, които работят за двойно и тройно по-малко пари, са принудени да стачкуват по-дълго и по-безрезултатно. А отговорът на институциите е един и същ – повече от обещаните 10% са невъзможни, защото: „Ние може да вдигнем всички заплати, да печатаме пари и в един момент ще се случи това, което се случи 1996-1997 г.”, казва финансовият министър Пламен Орешарски.

Наистина, ако всички сектори поискат голямо увеличение на заплатите си и държавата изпълни исканията им, това ще доведе до повече проблеми, а не до решаването им. Ще се окаже, че пари има, но те не стигат за нищо. Следователно това не е решение. Тук обаче се питаме: как така не е решение за лекарите и учителите, а е решение за шофьорите? Вярно е, че при тях протестът беше срещу софийска община, а не на държавно ниво. И това води до другия аспект на проблема – прехвърлянето на отговорността между институциите. Но фактът е, че случаят с тях накара останалите да си кажат: „Защо и ние не направим така?”.

Оказва се, че в демократичното общество важи максимата, че всички са равни, но някои са по-равни от другите. Едни имат ресурса да протестират и така да принудят държавата да ги чуе, като избират и подходящ предизборен момент, а други – не. Лекарите не могат да излязат в ефективна стачка, защото това противоречи на самата същност на професията им. Учителите могат да се обадят по няколко начина и да напишат шестици на всички е един от тях. Това обаче не засяга цялото общество и следователно не прави толкова голямо впечатление. Всички сякаш свикнаха да има учителски и лекарски протести, които да завършват без успех, и това вече не прави впечатление.

Изводът от всичко това е, че в една предполагаемо демократична държава гласът ти се издига толкова високо, колкото повече хора можеш да засегнеш с неизпълнението на служебните си задължения. И още нещо – че достойният ти живот зависи от ресурса ти да заплашваш обществото. Нещо, което е обидно за всички.

Не искам да кажа, че съм против увеличението на шофьорските заплати. Всеки, който изпълнява добре служебните си задължения, заслужава съответната заплата. Въпросът е в друго – че положението е такова, че всички останали ще си останат само със стачките. Пари за тях няма и така се оказва, че за едни има, за други не, което пък създава излишно напрежение между различните професии. Парадоксално е как могат да се чуят думи от рода на „Тия пък само реват”, без значение дали става дума за учители, лекари или шофьори. Вместо да видим, че всички заслужават достойно възнаграждение, ние се оплакваме, че някъде има задръстване в резултат на протест. Което е много тъжно. Не насочваме недоволството си към тези, от които зависи да живеем достойно, а се сърдим защо друг е успял да получи това, което ние не сме.

Ако се замислим за неосъщественото гражданско общество в България, можем да кажем, че то ще се появи тогава, когато спрем да се сърдим, че някой реве, и вместо това ревнем с него.