Което обаче, поне засега, за съжаление не дава отговор на въпроса какво ще правим после.

В случай, че напълно логичните протести действително доведат до оставката на това правителство, какво следва? Кой ще бъде следващият месия? Дали онези, които ще дойдат след това, няма да се окажат просто друг екип от шивачи, които ще прекрояват закони по нечии други мерки?

Въпреки че не мога да дам отговор на този въпрос, липсата на обозрима алтернатива все пак не ми се струва причина да не правим нищо. Не за друго, ами защото примиряването със сенчестите мотиви на сегашната власт ни завърта в познатия лабиринт, в който се лутаме, откакто свалихме петолъчката и решихме, че това ни е направило свободни.

Затова, въпреки че аз лично не се наемам да отговоря на въпроса „А след това накъде?”, виждам примирението като най-лошия избор.

Струва ми се, че последните няколко дни поставиха началото на нещо качествено ново и силно положително в любимата ни държава. И това качествено ново нещо е изразяването на недоволството. Мирното, цивилизовано и последователно изразяване на недоволството на едни граждани, които започват да откриват своето качество на граждани. При това да го откриват не пред телевизора и не на маса след третата чаша, а с действено заявяване на позиция.

Позицията е несъгласие с безпринципността, с която биваме управлявани. Безпринципност, която дотолкова спокойно показа грозното си лице, че ни стресна достатъчно, за да излезем на улицата и да изразим несъгласието си.

Не че досега я е нямало. Безпринципността е част от политическия живот в България от много отдавна, не от последните избори. Просто досега имаше приличието да си стои на сянка и затова хората бяха приспани в неясно, не добре формулирано недоволство. В момента, в който тази безпринципност спря да се крие и се показа на върха на държавните институции, чашата преля. Недоволството много бързо се осъзна и се превърна в позиция.

В позиция на граждани.

източник