Ходене по мъките

Всеки български гражданин е длъжен да има документ за самоличност, който да е винаги у него и който да се представя при поискване от съответния оторизиран за това орган. И когато документът ни за самоличност – личната карта в нашия случай – е с изтекъл срок на валидност, трябва да отидем в РПУ-то и да си извадим нов…

И започва една Одисея, която би накарала и Омир да се свие в ъгъла от срам. Влизам в помещението за подаване на документи за нова лична карта. Месецът е август, климатикът липсва, затова пък не липсват мухите, опашките и любезните лелички зад гишетата. А аз бързам, картата ми трябва спешно, затова съм поискал експресна поръчка. И изтръпвам при мислълта, че могат да ме забавят…

Нареждам се на опашка номер 1 – за заявление. Чакам пет минути и тогава разбирам от една мила жена, която чака пред мен, че тук се чака, за да се подаде заявлението, а самото листче мога да си го купя без да се нареждам, да го полълня и чак тогава да се наредя… И така, заявлението е купено, попълнено и преди да се наредя пак на същата опашка, узнавам, че за да го подам, трябва да имам квитанция за платена такса за изкарването на личната карта. Къде мога да платя? Ами в самото РПУ има банково гише, което обаче тъкмо затваря, както впрочем и всички останали гишета – за час и половина (!) обедна почивка. Жената от банковото гише спуска щорите още преди да е станало 12 часа, най-вероятно и ще отвори след 13.30, и отвреме-навреме се показва, сякаш само да провери колко човека са се наредили и чакат и сякаш това й доставя някаква особена садистична наслада… Ами да – тези хора в момента зависят от нея!

Разбира се, би трябвало да мога да платя в която и да е банка… Отивам в първата на пътя ми, но там ми казват, че трябва да знам номера на сметката на полицията. Само в ДСК мога да платя, без да я знам. Добре, към ДСК. Там – отново същата обедна почивка (явно са се наговорили!). Чакам до 13.30 и пак в ДСК. Но – чудна работа! – там ми казват, че не могат да ми преведат парите! Обратно в РПУ-то при любезната банкова чиновничка там.

Опашка номер 2. Плащам най-после, прибирам си квитанцията и се отправям към следващи подвизи. Междувременно е станала още по-голяма жега, многото хора на едно място вече понамирисват, мухите си прехвърчат, а климатикът все така е лукс – държавата може да плаща на 100 ядосани на живота лелки, чиято работа е да те мотат от гише на гише, а не може да купи един климатик…

Опашка номер 3. Трябва да си взема декларация, …