Двамата вървяха сред дърветата. Гората беше толкова гъста, че понякога трябваше да се провират между дървета, които бяха на половин метър разстояние едно от друго. Шумата под краката им скърцаше меко и звукът от стъпките им се губеше сред влажните листа. Вървяха повече от два часа. Ада не знаеше къде отиват, само следваше агент К. мълчаливо и покорно.

- Как се казваш всъщност? – гласът й прозвуча някак кухо сред горската тишина.

Той вървеше напред, без да говори. Тя повтори:

- Защо не ми кажеш? Познавам те от достатъчно много време, правили сме секс достатъчно пъти, мисля, че можеш да ми кажеш...

Той се обърна внезапно и я погледна хладно. Тя изтръпна. Очите му се забиха в нея остро и той прошепна:

- Не ме питай. Името ми няма значение. Ако ти го кажа, ще ти създам повече неприятности, отколкото би искала да понесеш.

Без да каже каквото и да било повече, той се обърна и продължи да върви. Ада постоя за секунда и машинално продължи да го следва.

Пътеката изведнъж излезе на открито. Ада примижа от силното слънце. Вече беше горещо и морето се виждаше в далечината като някакъв оазис. На нея й се прииска да се гмурне. Той се обърна към нея и понечи да каже нещо, когато Ада застина. Опита се да проговори, но от схванатото й гърло не излезе никакъв звук. Той проследи погледа й към морето.

В далечината се виждаха няколко малки черни фигури, които бягаха към тях. Над главите има имаше някакви тънки като клечки предмети. Агент К. разбра, че бяха пушки. Замисли се за миг и каза бавно:

- Връщаме се.

- В гората ли? – гласът на Ада беше ужасяващо тих.

- Да. Видели са ни и знаят, че ще се върнем. Но сега нямаме какво друго да направим. Хайде.

Двамата тръгнаха бавно сред първите дървета и след няколко крачки се затичаха. Той бягаше пред нея, Ада го следваше. Шумата сякаш издаваше по-силни звуци от преди, а всеки настъпен клон звучеше като писък на безпомощна жертва.