Бяха Оля и мъжът, с когото Ада я беше сварила да се чука, когато отиде при нея. Двамата бързо се отправиха към джипа, мъжът – към мястото на шофьора, а Оля – към Ада. Мъжът отвори вратата откъм похитителя й и му направи знак да слезе. Той го направи, Ада също слезе. Погледът й срещна този на Оля.

- Не мислех, че ще направиш такова нещо…

Оля се усмихна невинно.

- Съжалявам, скъпа, по-силно е от мен. Знам, че ми обеща сто хиляди, но нямам никакви гаранции, че ще си ги получа. А и някакси чувствам, че ако ми дадеш ключа и малко информация, ще имам доста повече от сто хиляди. Нали?

Ада мълчеше.

- Не съм толкова глупава – продължи Оля. – Особено щом и полицията дойде да те търси. Затова сега мирно и кротко ми дай ключа, кажи ми какво отключва и всичко ще е наред.

Мъжът с Оля мълчеше, само ръката му, държаща пистолет, потрепваше, отпусната покрай тялото му. Похитителят не помръдваше, не казваше нищо, сякаш разговорът на двете жени не го интересуваше ни най-малко.

- Всъщност… - продължи Оля – по-скоро и ти ще дойдеш с нас. Нали се сещаш, ако ни дадеш ключа и ни пратиш за зелен хайвер, няма да сме много доволни. Затова ще дойдеш с нас, ще ни дадеш това, заради което те преследват, и ние ще те пуснем. Бъди сигурна, че няма да ти се случи нищо, ако си добро момиче – Оля посочи с поглед мъжа с нея. – На него му хареса, като те чукаше, така че едва ли ще е много щастлив да те застреля. Ако не го принудиш, естествено.

Ада продължаваше да мълчи. Но мисълта за пистолета в чантата й внезапно я изтръгна от вцепенението. Реши, че може и да се справи сама с проблема. Защото явно щеше да й се наложи…

- Хайде – каза мъжът и леко я посочи с пистолета си, - идвай с нас.

Ада преглътна и го погледна предизвикателно. Беше се чукала с него и това й даваше надежда, че може да очаква нещичко.

- А с него какво ще стане? – и тя посочи с глава похитителя, без да откъсва поглед от мъжа с пистолета.

Оля се изсмя.

- Защо, и него ли съблазни? Да не си загрижена? Спокойно, ще го оставим да си върви – тя го огледа. – Наистина е сладурче, не искам да му се случи нещо. Само ще се уверим, че няма да тръгне след нас – и тя се усмихна още по-широко. – Хайде, Ада. Не ни губи времето и се качвай.

Погледът й беше станал сериозен и Ада реши да не упорства. Нямаше избор. Погледна похитителя си. Строгият му вид не показваше нищо, той едва я погледна и тя реши, че всичко е наред. Щом беше спокоен, значи имаше план. Или по принцип си изглеждаше така…

Ада тръгна. С периферното си зрение видя, че мъжът с пистолета говореше на похитителя. Но не се спря. Стигнаха до колата с Оля.

-Хайде, скъпа. Качвай се отзад.

Ада се качи мълчаливо. След една минута мъжът с пистолета дойде, седна на мястото на шофьора и се обърна към нея.

- Приятелчето ти ще остане тук още известно време – ухили се той и й показа ключовете от джипа.

Ада го погледна, но не каза нищо. Пистолетът в чантата й тежеше и това я караше да се чувства малко по-добре.