Все така седяха в джипа, докато следобедното слънце напичаше предния капак на колата. Ада още не можеше да осъзнае какво се бе случило. Гласът на мъжа я стресна:
- Искаш ли?

Подаваше й пакет солени бисквити. Като ги видя, Ада усети колко е гладна. Награби ги и схруска една. Продължи с наслада, докато мъжът я гледаше с нещо като насмешка.

- Защо се смееш? – попита тя между две хапки.
- Не си те представях да ядеш…

Тя така се разсмя, че едва не се задави.
- А какво си мислеше? Че не правя друго, освен секс? Разбира се, че ям, по дяволите!

Погледът му внезапно стана сериозен. Настроението му се смени за секунди. Ада продължи невъзмутимо да яде, но го погледна въпросително.

- Мисля си… - той спря за миг, сякаш се колебаеше. – Мисля си, че в спортната кола може би е била Оля.

Ада забави дъвченето си. Кой знае защо, това изречение хем я изненада, хем не толкова. Може би, без сама да знае, го беше очаквала. Взе още една бисквита и не отговори.

Да, това изглеждаше съвсем логично предположение. Ако мъжът беше прав и наистина не бяха неговите хора (не че тя знаеше кои са те), то тогава нямаше кой друг да е, освен Оля. И все пак… дали имаше основание да вярва на похитителя си? Може би в колата всъщност бяха негови хора, а целта им беше да я накарат да се почувства застрашена и да даде най-после диаманта. Затова мъжът се опитваше да й внуши, че преследвачът беше Оля. Но, от друга страна, ако похитителят й искаше да я сплаши, той би могъл да го направи и сам – беше по-силен от нея и имаше оръжие. Не му трябваха други хора. Пък и не приличаше на човек, който обича да работи в екип. Обаче пък хич не си представяше Оля зад волана на онази кола… А имаше и друг вариант.

- А не мислиш ли – започна бавно тя, - че може да са твои хора, които искат и мен, и теб?

Лицето на мъжа остана непроменено, сякаш тя не бе казала нищо. Но Ада усети, че той обмисляше думите й. Тази идея й се виждаше доста възможна, като се има предвид, че шефовете на мъжа вероятно не бяха особено доволни, че той вече дни наред не можеше да се справи с простата наглед задача да вземе от една жена това, което иска (затова пък беше получил нещо друго – продължи да размишлява тя, но се спря. Сега не беше време за такива мисли.) С една дума, като нищо някой можеше да иска главата му, заедно с нейната и с диаманта. Не че идеята за Оля беше невъзможна. Ада въздъхна. Вече сама не знаеше какво да мисли. Погледна мъжа и за пръв път го видя объркан – той също явно не знаеше.

В този момент тя се сети още нещо.

- Едва ли е била Оля. В онази кола са били двама. Единият е карал, а другият е стрелял. Значи…

- … Значи може да е била Оля с някого – довърши мъжът.

Ада замълча. Дали? Кой ни могъл да бъде той? Сети се за съседа, но някакси не си го представяше в ролята на озлобен преследвач. Но това беше заради малкия и твърде еднообразен опит, който бе имала с него.

- Да, прав си. Всичко е възможно. И какво? Какво ще правим сега?