- Мисля, че ни следят – каза мъжът, взирайки се в огледалото.

Бяха минали около тридесетина минути, откакто бяха потеглили, макар и Ада да не беше казала никаква посока. Тя се обърна. Някаква тъмнозелена спортна кола се движеше зад тях, на около двадесетина метра. Беше с тъмни стъкла и нищо не се виждаше в нея.

- Така ли мислиш?
- Сигурен съм. Зад нас са от около десет минути. Първо караха бързо, сякаш да се уверят, че търсят именно нас, после внезапно намалиха и почнаха да ни следват.
- По дяволите! Още някой ли иска проклетото стъкълце? – Ада го погледна. – Сигурен ли си, че не е някой от твоите?
- Да.

Ада си пое въздух.
- Какво ще правим?

Преди мъжът да успее да й отговори, Ада чу внезапен пукот.

- Залегни! – извика мъжът. Тя се наведе и й трябваха няколко мига, за да осъзнае, че стреляха по тях. Мъжът натисна газта, но зелената кола също увеличи. От страничния прозорец се подаваше ръка с автомат. Целеха се в гумите им.

Внезапно Ада усети, че завиват, и то рязко. От тласъка тя се удари във вратата, но не помръдна и продължи мълчаливо да се свива на седалката. За миг се учуди на собственото си хладнокръвие.

Мъжът беше завил и беше тръгнал през полето. Ада разбра това по неравния терен, навдигна се леко и установи, че изстрелите са се отдалечили, чуваха се все по слабо. За малката спортна кола полето беше невъзможен терен, докато за джипа беше като разходка. След още няколко минути вече нищо не се чуваше. Мъжът спря. Ада се изправи.

За миг застина. Няколко мига не можеше да разсъждава. За пръв път се почувства наистина заплашена. Досега, в компанията на похитителя си, тя се чувстваше сигурна, пистолетът му не я плашеше, знаеше, че той не цели да я нарани. Но ето, че имаше хора, които искаха диаманта, и то толкова много, че смъртта й за тях беше просто подробност.

– Добре ли си? – гласът му сякаш идваше от много, много далеч. Ада бавно се обърна към него.
– Пребледняла си. Нали не си ранена?
– Не… Просто… - тя се замисли. Думите сякаш й бягаха. – Те… те искаха да ни убият…
- Да. Или поне нямаха нищо против.
- Не предполагах, че ще стане така.

- Виж, - той я погледна сериозно. – Мисля, че трябва да ми дадеш това, което искам, и да свършваме. Така няма да те търсят и…
- А те как ще разберат, че съм ти го дала?
Той замълча. Тя беше права.