Двамата лежаха в тревата, без да говорят, без да се гледат, без да се докосват. Ада не знаеше от колко време лежат така. Не знаеше нищо, освен, че беше много изморена и че бяха правили секс. След малко навдигна глава и го погледна. Той лежеше със затворени очи.

- Е? – попита тя. – Какво ще правим сега?
Той не отговори. Само отвори очи и погледна нанякъде. Тя стана и, както беше по бельо, огледа полето наоколо. После седна по-близо до него и с ръка обърна лицето му към себе си.

- Съжаляваш ли?
Той я гледаше с нещо неопределено в погледа.
- Донякъде. Работата ми не е да те чукам.

Тя се засмя.
- Че какво лошо има? Животът не е само работа. Ще стигнем и до това.
На него сякаш също му стана смешно, но не се засмя. Ада се наведе над него и леко засмука врата му.

- Има време за всичко… Сега сме тук, сами, и аз те желая. Не знам защо, но мисля, че никога не съм желала някого така, както теб…

Той я погледна насмешливо.
- И очакваш да ти повярвам?

Тя не отговори. Думите му я засегнаха, но пък наистина – как да й повярва човек на нея? Помълча, без да го гледа.

- Прав си… Каква двойка сме само! – тя се усмихна. – Ти искаш единствено диаманта, аз ти казвам, че те желая, а ти ме мислиш за обикновена курва. Знаеш ли – тя го погледна – мисля да не ти давам нищо.

Той я изгледа неразбиращо.
- Какво?
- Няма да ти дам нищо. Не вярвам, че ще ме убиеш. Не мисля, че си такъв…
- Не ме познаваш – той я изгледа ледено.

Тя не каза нищо. Само стана, погледна го, сякаш да се увери, че погледът му обходи полуголото й тяло (така беше), и се облече бързо. Без да го погледне, тръгна през тревата. Само секунди след това той я настигна. Беше успял да нахлузи панталона си, но беше гол от кръста нагоре. Хвана Ада силно за лакътя. Тя изохка.

- Къде, по дяволите, си мислиш, че отиваш?
Тя го изгледа, без да каже нищо. Той я разтърси.

- Слушай, това, че се чукахме, не означава, че можеш да си тръгнеш просто така. Не си толкова неповторима, че да ме убедиш да те оставя намира!

- Какво искаш да кажеш? Че не ти хареса?
Той я пусна мълчаливо.

- Искам да кажа, че няма да те пусна. Разбра ли? Няма! Идвай в колата и да тръгваме. Искам до довечера да имам проклетия камък!

Ада тръгна към колата, без да каже нищо. Той дойде след малко и двамата се качиха. Тя се облегна уморено назад.

- Ако знаеш как ми писна от всичко това… Вече ми се иска да не бях взимала диаманта! Той я изгледа.
- Ти ли уби шефа си?

Ада го стрелна с поглед.
- Мислех, че поне малко ме познаваш! Може да съм курва и крадла, но не убивам! Идиот!
- Мила както винаги – той се засмя и това я изненада повече от каквото и да било напоследък. Може би все пак можеше да се разбере с него…