Ада все така се усмихваше, като лицето й малко по малко придоби леко похотлив израз.
- Здравей.

Той не отговори. Тя усети яростта му и усмивката й понамаля, но не изчезна. Изпитваше особено удоволствие да го гледа ядосан, сякаш готов да я сграбчи. Тя нямаше нищо против той да я сграбчи.

Той се приближи и я хвана леко за лакътя:
- Качвай се в колата.

Изражението й най-после стана сериозно, но тя не беше никак уплашена и послушно се качи в джипа. Съзнателно или не, беше очаквала този момент.
Той подкара колата мълчаливо. Сякаш не я забелязваше, не говореше, само втренчено гледаше пътя.

Ада го погледна изпитателно.
- Отново ме намери. Явно нямам шанс да избягам от теб… Къде ме водиш?
Той продължаваше да мълчи.
- Нали няма да ме убиеш?
- Няма – отговори той, все още гледайки пътя. – Не си струва трудът.

Тя стисна зъби. Този мъж продължаваше да я унижава с думите си, продължаваше да се отнася към нея като към обикновена курва, от която просто трябваше да вземе това, което му трябва. Но ето че той я погледна. Студено.
- Тази Оля съществува ли изобщо?
Ада се усмихна.

- Разбира се. Защо ще те лъжа?
Той не отговори. Продължи да пита:
- Видя ли я?
- Да.
- И взе ли диаманта от нея?

Ада се поколеба. Не знаеше какво трябва да му каже. Колкото и да се чувстваше привлечена от този мъж, той й беше враг и тя нямаше да остави желанието, което изпитваше към него, да попречи на плановете й. Но пък как искаше поне веднъж да се чукат! Той я възбуждаше все повече, със самото си присъствие…
- Не – лъжата се изплъзна сама. Всъщност дори не беше съвсем лъжа – диамантът наистина не беше в нея.
– Още е у Оля.

Той натисна рязко спирачките. Ада залитна напред и го погледна изненадано.
- Къде е Оля? – очите му се впиха в нея, ледени и мрачни. Тя потрепера. Вече не знаеше какво да му каже и как да постъпи. Пак трябваше да избяга от него. Нямаше избор. Моментното заслепение, желанието да го има, бяха глупост. Колкото повече време беше с него, толкова повече лъжи трябваше да мисли и толкова по-опасно ставаше положението й. Тя мълчеше.

- Слушай какво – той се наведе над нея и тя усети острия мъжки аромат на парфюма му – нямам време за губене. Трябва да намеря проклетия диамант и ти ще ми помогнеш, независимо дали искаш! – извади пистолета си и, без да го насочва към нея, го посочи с поглед. – Не искам да те убивам. Знаеш, че няма да го направя. Нямам и полза от това, трябваш ми жива… засега – прибави ледено.

- Тогава защо размахваш това? – попита тя предизвикателно.
- За всеки случай. Сега ми кажи къде е.

Тя се вгледа в него. Още не можеше да реши какво да му каже. Не можеше да мисли. Най-вероятно засилващото се желание да го докосне беше причината. Трябваше да го докосне…

Ада протегна ръка и я сложи на гърдите му. В погледа й се четеше силно желание и той нямаше как да не го е разбрал. Сграбчи ръката й и я отблъсна от себе си. Тя обаче беше решена на всичко, за да го има...